НАСЛЕДСТВОТО 731

В човешкия геном са открити останки от древен ретровирус. Мутиралата му форма е смъртоносна и лесно може да бъде превърната в оръжие за масово изтребление. Изследователите от Поделение 731 са първите, развивали идеята за този проект. Сформирано през Втората световна война с цел изработване на биологично оръжие, поделението десетилетия тъне в забрава. Но идеите на хората, работили там, не са забравени. Армията на злото подготвя чудовищен план за разпространението на този вирус. От различни точки на света валят съобщения за неидентифицирано заболяване, водещо до тежки усложнения. Състоянието на пациентите не се подобрява от предписаното лечение и за броени часове настъпва фаталният край. Човечеството може да бъде унищожено и само Котън Стоун има способността да спре Сина на зората. Но тази битка срещу силите на злото е по-различна. Кардинал Джон Тайлър е заразен със смъртоносния вирус. За да го спаси, Котън трябва да продаде душата си на сатаната.

Откъс: * * *

Котън премина през въртящите се врати на централата на Сателитната новинарска мрежа. Тълпа от служители на Ес Ен Ен се бе събрала около мъжа, лежащ на пода. Директорът на новините Тед Каселман, шеф на Котън, неин наставник и приятел, си проправи път към нея през навалицата. - Кой е той? – попита тя, след като за пръв път зърна мъжа. - Нямам представа – отвърна Тед. – От охраната обясниха, че нямал никакви документи. - Каза ли нещо? - Нито дума, след като попита за теб. Линейката вече пътува насам. Котън се загледа в непознатия, проснат на пода. - Какво, по дяволите, става с него? Мили боже, изглежда като... - Стоун... – отрони мъжът и дрезгавият му глас едва се чу сред шумотевицата във фоайето. Котън коленичи до него, но Тед я хвана за ръката. - Не го доближавай. Нямаме представа какво му има. Внезапно се появи един оператор от Ес Ен Ен. - Да снимам ли? – попита той. Тед кимна в знак на съгласие. - Ще запиша това на видеолента – каза той на Котън. Операторът се приближи към лежащия, включи прожектора, монтиран към камерата, и нагласи фокуса на кадъра. Мъжът промълви няколко думи, но се задави от окървавената пяна, бликнала от устата му. - Не ви разбирам – отвърна му Котън, като коленичи до него, без да обръща внимание на усилията на Тед да я възпре. Приближаващият се вой на сирените оповести пристигането на екипа за спешна помощ. Мъжът се опита отново да заговори, но не успя. Котън повдигна главата му. Той се закашля и яркочервени мехурчета се издуха от ноздрите му. От долната му устна провисна тънка струя от блестяща червена слуз. Изведнъж пронизителният вой на сирените секна, на улицата внезапно се възцари тишина. - Какво каза? – попита го тя. - Отдръпнете се! Отстъпете назад! – развикаха се мъжете от охраната откъм вратите на фоайето, щом парамедиците от спешната помощ връхлетяха вътре. Котън се приближи още повече към лицето на мъжа. Замъглените му очи най-после я съзряха и се приковаха в нейните. - Кажи ми – отново настоя тя. - Черни игли – едва чуто промълви той, преди да склопи очи. След като вълнението утихна, служителите, изпълнили фоайето на Ес Ен Ен, започнаха да се разотиват по стаите си. През стъклените врати Котън и Тед наблюдаваха как парамедиците натовариха болния в линейката. - Какво ти каза той? – попита я Тед. Котън се замисли за миг. - Беше изпаднал в делириум. Стори ми се, че промърмори нещо за някакви черни игли. Може би е някакъв вид наркотик. - Ще се наложи да преразгледаме процедурите по охраната на сградата – рече Тед, докато гледаше как чистачките се заеха да почистват мястото, където човекът бе припаднал. Двамата с Котън закрачиха по мраморния под, върху който бе изобразена позлатена сателитна чиния и фирменият знак на Ес Ен Ен. Като влязоха в асансьора, Тед натисна бутона за осмия етаж. - Как е Джон? - Много е добре. В града е, за да се срещне с някакви хора от ФБР и Държавния департамент. – Тя се загледа в лампичките, примигващи при изкачването на етажите, докато стигнаха до осмия етаж, където се помещаваха новинарският отдел, кабинетите за редактиране на видеоматериалите и архивът на Ес Ен Ен. Котън отмести погледа си към отражението на Тед в полираните бронзови стени на асансьорната кабина, като се замисли колко много го ценеше и уважаваше. Прошарените коси около слепоочията му бяха станали още по-забележими и тя знаеше, че много от тях се дължаха на тревогите, които му бе причинила. Тед Каселман беше красив чернокож мъж с излъчващо сила лице и очи, изпълнени с искри, които винаги бяха вдъхновявали нея и целия екип. Той бе неизчерпаем източник на подкрепа както в най-добрите, така и в най-тежките мигове от нейната кариера. Самата тя имаше доста голям дял за по-сериозните провали. Но когато се стигаше дотам, Тед винаги беше до нея, напомняйки й, че е нормално да се правят грешки, важното е да не се повтарят. Наскоро Тед преживя втори инфаркт, което го принуди да облекчи работния си график. Котън се тревожеше, но той не искаше някой да се безпокои за него. Дори и със здравословните си проблеми си оставаше силна и властна фигура като директор на новинарския отдел. - Трудно ти е, нали? – заговори шефът й, обърнат към отражението й в блестящата бронзова стена. - Кое? - Джон да идва и да си отива от твоя живот. - Толкова ли е очевидно? – сепна се Котън. - Искаш ли моя бащински съвет? - Имам ли избор? - Наслаждавай се на времето, през което сте заедно. След като едва не се срещнах със смъртта, се научих да живея за настоящия миг, а не за следващия. Всичко останало е само пилеене на време. Асансьорът спря и вратата се отвори. Тед притисна рамото на Котън и я прегърна успокояващо. - Живей за мига – повтори й той и я пусна да излезе преди него. – Преживяхме достатъчно вълнения за един ден, хлапе. - Имаш право. Онзи човек наистина бе много зле. Да се надяваме, че ще оживее. – Тя огледа залата, изпълнена с репортери и редактори от новинарската емисия, жужащи като пчели в кошер. – По-късно пак ще ти се обадя, Тед. Той й махна с ръка на раздяла, след което Котън се запъти към своя кабинет. Но една тревожна мисъл продължаваше да я гложди като незараснала рана: защо непознатият още с нахълтването си във фоайето бе попитал именно за нея?